Разглеждали ли сте хората, които влизат в тролеите, откакто в тях се появиха някакви светещи джаджи? Не? Удивителното е, че дори след като изключим притеснението от новата машинария, така нетипична за България (учудвам се, че още стоят устройствата), хората пак първо отиват да питат шофьора за билети, след което с известна доза страх се доверяват на “билетопродавачката”. Наблюдавам ги, понякога, дори и да се возя за едва три спирки в №5. И се замислих…

Ние сме нация от хора, половината от които не могат да се справят с дистанционното на телевизора.

Хайде, пенсионерите – добре. Но и майка ми едва се научи да си пуска видеото някога. Жената е чертала и пресмятала някакви свръх-сложни чертежи за… там каквото и да са чертаели в Машпроект, но така и не научи онези ff, rew и play за какво са. И не е изключение. Възрастните (явно без мен в това число, говоря за онези на почти два пъти колкото мен) се плашат от техниката. С това съм израстнал, захранен от първите конзоли Atari и Nintendo, останало ми е и до днес, когато виждам как бабите се отнасят към GSM за няколко десетки лева като към скъпоструващ автомобил или стар телевизор Велико Търново.

Контрастът е, че всички онези, които не могат да научат копчетата на дистанионното си, нямат проблем да направят разсад за домати, да си боядисат вратите, да поправят нещо по водопровода, да си оправят сами изгорялата печка, научават за какво служат програмите на пералнята и могат да шият на шевна машина. А аз не мога. Имам понятие от водопроводни части (логика, просто гледам на кое накъде му е резбата), бих могъл да оправя печката (пак по същия начин, следвайки кабелите) и най-вероятно ще се справя с боядисването на врата, ако попитам продавача с какво се разрежда боята, но на всяка пералня, с която съм се сблъсквал, съм научавал просто “завърташ до D, слагаш прах тук и пускаш”. Това е то да си високотехнологично чедо – искаш всичко да се прави само.

Търсех средно положение измежду хора като… да речем сестра ми и семейството й. Без да определям възраст, защото познавам и съвсем различни хора на същата, но – по-малка от мен, отрасла във все пак технологичен свят, но и в домашни условия, осигурени от някой по-запознат с цепенето на дърва и работата с флекс, отколкото с телевизионните стандарти и възможностите за пренасяне на сигнал по кабел. Дори е работила на компютър (не и на моя, освен веднъж, когато й изкарах акъла, логвайки се от офиса и пишейки на екрана), но днес ми звъни и просто не може да се оправи със свалянето на Skype и инсталацията му. SKYPE?!?! Ако не беше завършила частна езикова гимнация, или, ако сайтът не беше на български, а на китайски, бих приел, че има проблем с навигацията и бутоните. Но то си ги пише – цъкни тук, направи това, натисни онова. Но не, пита, а аз се усещам, че за мен това е като да мисля кой е десния или левия бутон на мишката. Не помня какво е. Технологичното ни ниво се разминава в порядъци, а аз дори не се чувствам напреднал, просто по… всезнаещ (wikipedia има вина за това). И въпреки това – и до ден днешен не зная коя част в колата е “каре” (е, поне мога да си сменя накладките и сам).

По-лошо става, когато се наложи да хвана лопата или брадва. С брадвата добре, това явно ми иде отръки (не значи, че ми харесва, но поне идеята за цепещ дърва мъж е някак Идея, струва си гледката или поне мисълта за нея). Обаче това копането…

Глупаво е, дори не успявам да напиша тази публикация както искам. Осъзнавам, че разликата между 30 и 60 годишните не е още 30. Цял век ги дели, век, през който хората са оставили важните работи на компютъра и са прехвърлили комуникацията от съседската пейка на мобилни телефони и IM-и. Век, през който обаче не сме спрели да се храним с онова, което расте на полето. Но ние, които сме далеч от пръстта, сякаш я приемаме повече за онова, върху което расте тревата, докато те виждат в нея сочни зрели домати.

С циганите е дори по-зле. Те пък са 200 години назад и като общество. Дано поне ни настигнат някога, защото обикновено се стига до това да ни забавят, а уж не е това идеята.

Честно да си кажа, романтизма в идеята за къща, градинка, посадени в нея неща и въобще – труда на ръцете ми, който мога да усетя пак с тях, ми допада. Само романтизма, няма да приседна на Янко Сакъзов с щайга градински зеленчуци пред мен.

Време е да гася, на работа съм, днес.

< Споделете