Мисля си за неделя и как трябва да гласуваме за който и да е с основната идея ДПС да няма пръст в управлението. Това значи за партии, които имат шансовете да съберат по-голям процент и съответно – да съставят правителство. Защото днес да гласуваш за партия, която няма да прескочи процента, е безмислено, колкото и да не гласуваш въобще. Не знаех, че след това гласовете се “преразпределяли”. Някой пита ли ме? Гледам това:

Чувствам се, все едно някой си прави голяма шега. Да, ОК, Бойко е ново лице, но… 20%, които биха дали вота си пак за БСП? Тези баби не измряха ли? Доган е ясен (и боже, боже, боже как се дразня на тъпите ни управници, които въобще позволяват някой, живеещ извън страната, да гласува), но 9% за Атака? Айде бе, това не е анти вот, това е чиста проба глупост, връзване на евтин популизъм или както там го наречете. Лошото е, че партии (и коалиции) с доста по-сериозна история едва се докопват до заветните проценти. И всичко това е смятано при хипотетичните 56% избирателна активност, което е просто невероятно, защото на хората вече им толкова им е писнало…

И на мен много ми писва. Исках да гласувам за зелените. Не за друго, но ми изглеждаха по-…земни. Неподготвени, а съдейки по мен самия, това винаги води до повече хъс и по-добре свършена работа. А и ги е грижа за нещо, което други партии дори не биха си направили труда да разгледат. Не искам да давам гласа си на Доган (що не вземат да го гръмнат и да се приключи?), не искам да гласувам и за Болен, Синята коалиция някак ми се струва морално остаряла, а ГЕРБ твърде много прилича на почти професионално PR създание. НДСВ дори няма да го помирисвам, дори БСП имат повече шансове в очите ми. И за кой?

The Earth is large. Large enough that you think you can hide from anything. From Fate. From God. If only you found a place far enough away. So you run. To the edge of the Earth. Where all is safe again. Quiet, and warm. The solace of salt air. The peace of danger left behind. The luxury of grief. And maybe, for a moment, you believe you have escaped.

Страхувам се, че ще се повтори сцената от евро-изборите. Страхувам се, че всичката тази активност е поредната пародия по случай 20-годишнината от идването на псевдо-демокрацията в нашата псевдо-държава. Шапки, знаменца и велики речи всички могат, но след изборите остават само налепените навсякъде плакати, разпадащи се от дъжда и слънцето, и едни забравяни с времето празни обещания. Лошото е, че мога и да не се вълнувам изобщо. И този момент, за който става въпрос в горния цитат, мога да го живея дълго. Вече го правя от години. Но не успявам да избягам от реалността