Пътувам, взрян в сивото никъде навън днес, сиво напук на доста по-розовите ми мисли на събуждане, и се опитвам да измисля какво ще правя след месец-два, когато трябва да стигна донякъде. Българският вариант на “average Joe” се качва на колата при първи признаци на застудяване или капки дъжд, задръствайки непосилно София, навирайки се между платната, пред автобуса, върху бордюра или където е възмжно да мине колата му. Българската реалност е, че в лентата BUS съвсем няма автобуси, маршрутки и таксита. За сметка на тях там е пълно с пуснали радиото, стоящи зад потни прозорци Joe-вци, чакащи часове, за да стигнат на работа. По-лошото на тази реалност е, че заради един такъв Joe, в автобуса отзад чакат още 50. Или повече, понеже и най-малките автобуси в София побирали поне 66 човека, въпреки, че сме по-дебели от средния европеец (не, аз в никакъв случай не съм), но с цената на лично пространство, мирисане на подмишници, непрани дрехи и подритване на чанти все се напъхваме някак. След което заставаме и в продължение на час гледаме всички онези, които, самотни в колата си, успяват да се напъхат пред нас. И пак пред нас, и пак…

Няма тема, този път. Пътувах твърде дълго до офиса и се възмущам от колите, задушаващи града ми, транспорта ми, въздуха ми, улиците и понякога дори настроението ми. Но пък розово и сиво си отиват в дни като днешния…

 

< Споделете