Да, зная, че тук снощи се мъдреше един друг, много кратък пост, но, макар и да е истински, реших, че докато имам колебания за публичността му, сигурно и съдържанието му ще се промени, затова го изтрих. Всъщност минавам да оставя друг.

Срещнах една тема за… нека да са “познатите непознати” – онези, които познаваме поради познатите улици, но не познаваме лично. Вероятно всеки има такива. Продавачката в магазина, която се смее много, съседката, която всяка вечер в 19 часа замята грациозно косата си пред входа, пичът с мотора, който досега не съм виждал с жена зад него, едни ужасно познати физиономии, с които сякаш съм изживял цял живот, които не виждам вече, защото съм сменил квартала, други, с които тъкмо съм свиквал, само за да сменя локацията и да ги загубя. Дори поздравявам много непознатите от тях, сякаш сме се познавали някога, когато мина на стари места. Темата обаче беше и за всички онези, които няма да видим, защото живеем на конкретно място, и за всички онези, които не познаваме, но за които имаме някаква представа. И в нея има какво да включа, но събуди нещо друго, което отдавна и често мисля – какво правя в София?

Харесвам София, или поне я харесвам повечето време. Но я намирам и за безкрайно мръсна и неуредена, а с времето – за все по-скучна. Имал съм шанса да я преоткривам понякога, напоследък някои нейни части са ми нови, но накрая на онзиденшната разходка осъзнавам, че разликата днес и утре в нея са хората, онези, които са тотално непознати и виждам за пръв път, и онези, с които ги виждам. Местата са едни и същи.

Въпросът е като онзи за изнасянето в чужбина. Имало е моменти, в които нямаше да загубя нищо, ама наистина нищо нямаше да ме държи тук, ако заминех. Нов град в такива моменти би бил още по нищожна загуба, даже напротив – печалба – новите хора в него, новите улици и заведения, новата работа, ново… мен.

Ужасно моногамен съм към избора си, когато го направя. София не е просто където съм се родил – така или иначе тук всеки квартал е колкото среден по големина град, а не съм се оженил за Х. Димитър. Но периодично, с причините си, я сменям. Пак с нея – просто променям мястото, и може би затова никога не ми омръзва докрай. Покрай смените са се сменяли и непознатите, и познатите, и приятели, и повече от приятели… променял съм се и аз.

Признавам го (не тук) за трети път, но нямам среда, в която живея. И може би цял живот ще си остана същия софийски, женен за панелите и асфалта номад, с мечти да живее някъде, където тези дори отсъстват, номад с вечно променливи като погледа очи, който поздравява непознати.

Истината е, че не познавам някой, който да познава това усещане като мен, но и, че започвам да забравям какво е било преди това. Държа конците, вързани към миналото ми, за да имам поне бегла представа какво е да имаш дом и ..среда, за да не превръщам всеки камък в дом.

Audio clip: Adobe Flash Player (version 9 or above) is required to play this audio clip. Download the latest version here. You also need to have JavaScript enabled in your browser.

P.S. Колкото и да е объркващо, това необвързване има и добри страни. Но нямат място в момент, в който негативите показват рогата си.