Снощи не ми стигна… дъх. Мислех, опитвах да мисля да напиша, че като имаш своя котка известно време и приемеш и се надяваш, че ще е с теб за следващите 10-12 години, някои неща са различни. Мяукането, докато отключвам вратата, което ми се причу тази вечер. Стъпките по компютъра, докато си топли дупето. Окъсаната хартиена лампа в кухнята и тук там свалените тапети. Пясъка навсякъде в къщата. Космите по дрехите. Драскотините по ръцете на Александра. Топлото телце върху краката ми, когато заспивам без нея. Мъркането с онзи примижал поглед. Закачливата му лапа. Мъчно ми е и все още ми е пред очите такъв, какъвто го намерих.

Ще си взема друга котка, но ще е друга. Няма как да е той.

< Споделете