Мисля тези дни за разни неща – как се променят желанията, и кога даденостите спират да са такива. Мисля и за друго – статията за хората, които се страхуват от всичко с повече от един бутон, но не се плашат от гледането на 3 деца, но това е тема за после, ще пиша явно днес.

Откъде тръгват понякога желанията? Просто усещане за някой, каквото аз усетих, или куп сметки относно това колко е или не подходящ някой? Сексуално желание, харесване по външен вид (да, нали по вида посрещат…) и въобще – начини много. И, когато вземе да става, и не е шеметното, случващо се на момента, днес, или още утре вечер, или въобще – онова желание, което не те оставя да спиш, минава през много фази. Питам се къде съм – в онази, в която няма връщане, няма планове, има тук и после, но тук и каквото се случва, а после е каквото дойде. Не влюбен, но минал през онзи момент, в който желанието ми е чисто социално и липсва постоянното търсене на прилики – напротив, дори разликите ми се набиват в очите, там където аз не разбирам, явно има нещо ново за мирогледа ми, да бъде добавено, отречено или само прието. Еволюират и желанията, докато се стигне до тази фаза, ще еволюират още нагоре, когато спрат да съществуват леките притеснения и празните междудумия, които някой не е казал. Борба за време, за внимание, потъване в нечий богат характер, някъде се намества и сексуалност, и променя всичко, после се оформят постоянни две теми, в едната ясно присъстват опитите да опознаеш, в другата близостта. Първата сменя ударната си доза с целенасочени или конкретни въпроси, а втората се разраства и позволява едновремешното неудобство (ако го е имало, а е толкова сладко да го има, иначе ще сме ужасно възрастни, без неудобствата) да се замени с по детински – чувства, дефакто привързаност. Времето прави странни неща, а днес, освен всичко друго, беше се и разтеглило до неузнаваемост. Осъзнавам обаче разни “повреди” отпреди, и ми е жал за времето (като точка в съществуването ми), когато не съм имал проблем да не обръщам внимание на леките двусмислия, на възможностите да те подведат с въпроси, на нуждата да си удобен понякога, на натрупването на минало във всяка страна, на незабравените присъствия, на баналности като SMS-ите, моментите, в които не знаеш искат ли те, на по-твърдите реплики, на… Беше лесно, казвам сега – беше лесно, когато нищо нямаше значение. Днес (да, днес, не се чувствам често така) имах баланс на тази отявлена носталгия по лесните работи, но не спирам да си мисля, че един ден нещата ще съвпаднат така, че няма да вярвам в ден, в който и на мен не вярват, и… всъщност съм минал през това. Но не зная как, въпреки всичко и днес не познавам онова, което понякога ме изтегля през моментите, в които не се чувствам както би трябвало, онова, което ми е позволявало да забравям, прощавам и продължавам, дори когато не би трябвало това да е лесно. Оправдавал съм го с човека до мен, с натрупан опит, с поява на дебелокожие, а не, не е и не е нито едно от тези, не и конкретно.

Изникна по-важно нещо онлайн. По-важно от това да мисля за нещо, за което незнайно защо съм се замислил днес.