Весели ви празници, знам, че вече ме няма тук, но съм се разпилял к-ъ-д-е-л-и-н-е.

България е малка държава, но въпреки това сякаш познавам и знам повече за света, отколкото за разни локации в родината ни. Кърджали винаги е бил град с особена слава в останалата част от България. Първо – всички “на запад” го свързваме с турския етнос, макар градът да има 3000-годишна история, с каквато малко градове могат да се похвалят, и надали да може да мине за “турски” . Ако се поразровите в историята, ще откриете, че и няма нищо общо с кърджалиите, но това е друга тема… Вода, планини и чудесна природа, въобще място, което се учудвам, че не посещават повече чужденци и нашенски туристи.

Искаше ми се цялото ми пътуване дотам да е съпроводено от местоположения, маркирани със снимка и GPS локация, но на тръгване успях да забравя най-важната подробност на GPS устройството на Mio Moov S505, която да ми позволи да направя това – зарядното…

В София Mio се ориентираше чудесно – както с навигацията от автогарата до изхода на града, така и с изваждането на разнообразни места в близост до позицията ви, които си струва да посетите.
На магистралата към Пловдив повечето време ще виждате надпис, който ви казва да излезете от пътя (с условието след ХХХ километра, разбира се). То и няма кой знае какво да се види, понеже магистралата към Пловдив не минава през особено забележителни места.

Някъде преди Хасково ми свършиха батериите, поради което не можах да изпробвам как се GPS-ът се справя с малките селца по пътя, а след като открих, че няма как да го заредя, имах шанс да го пусна съвсем за кратко в самият град, колкото да видя, че успява да ме навигира чудесно по улиците (все пак никой не ме прекара през разни черни улички, а то и….

Такива няма, не и в централната част!

Колкото и хора като мен, свикнали с шума, дима и пренаселеността на големите градове, да мислят за градове като Кърджали с неговите под 50 000 жители като за малък град в провинцията (въпреки, че не заминах толкова предубеден – половинката, без да споделя с много думи, е споделила достатъчно, че да не мисля за града като за някакъв по-далечен Перник, например), всъщност истината е, че там всичко изглеждаше ужасно подредено и чисто. До степен да се чудя как го постигат. Е, в циганската махала не е така. В селата наоколо не е така. Но градът е място, което заслужава да се види. Дори металната скулптура-фонтан, която изобразява лирата на Орфей, е специална по своему. В София съм свикнал с мисълта, че никога няма да се оправим и градът ни да заприлича на… град. Кърджали изглежда като град, за който някой се грижи. И, независимо дали парите са турски, български, европейски или еврейски, е град, който дава пример как да изглеждат други градове.

За съжаление не успях да се справя с GPS-а при първото си пътуване с него, но довечера ми предстои друго пътуване, което няма да пропусна така.

Случва се в рейса на път за Кърджали (едно кратко пътешествие, за което ще пиша тези дни, след като намеря време да подкрепя всичко с обработен снимков материал), който спря за почивка някъде. Не бих могъл да кажа къде, тъй като по това време батериите на GPS-а на Mio свършиха. Както и да е: стюардесата на автобуса вижда празното място, допреди малко заето от жена на средна възраст, и пита стоящото до нея момиче (по мои наблюдения, средната по големина дъщеря във фамилията, която се качи в София).

- Извинете, знаете ли къде е жената, която седи до вас? – пита съвсем любезно стюардесата.
- … – повдига неразбиращо ръце момичето на съседната седалка.
- Жената. Която. Стоеше. До вас. Къде е? – стюардесата явно е свикнала, опитва почти посричково да обясни въпроса си и включва жестове в разговора.
- …ннн… – красноречиво разтворените ръце на момичето явно казват “Идея си нямам за какво говорите”.
- Ей я там отпред! – до мен стои един много нервен чичко, работещ нещо, свързано с международни превози и камиони, означени с 4 цифри, който по-късно и преди тази случка се караше по телефона на жена, съдружника си, двама от шофьорите, някой от счетоводството и (подозирам) секретарката.

Както вероятно сте се досетили – момичето беше част от “турско” семейство, пътуващо към дома си в Кърджали (или околността). Повечето разговори между тях бяха на турски, но стана ясно, че само момичето, което стюардесата намери да попита, не разбира никак български.

Осъзнаване му се казва на това. Че у нас може да си българин и да не знаеш капка български език. Че да си българин е нещо, което гражданството определя, а не, както би следвало – принадлежността към народа, който обитава тая забравена (по нашенски) държава.

И, като е тръгнала приказката, май същото ще направя и с всички тези прахове за пране, които перели зверски добре. От личен опит – нищо, освен Tema (малко смесени чувства имам), Persil (ползвам, защото е една идея по-евтин от следващия) и най-вече Ariel (който дори грес и масло изпра) не пере добре. Не съм пробвал течните, но те са следващата стъпка, понеже не оставяли никакви следи. Обаче е пълно с други велики (и рекламирани препарати), които ви/ни пестели пари, изпирали всичко, а накрая по дрехите стоят не само следи от неизпраното, но и разни белезникави петна, все едно някой е свършил една друга работа отгоре…

И Vanish… гррр, може ли да направят реклама, в която най-лошата домакиня на света добавяла белина към цветното пране, за да махне петната и не знаела за Vanish? Ама що за глупост, кой идиот не знае какво прави белината с дрехите? Вярно, Vanish-а е добър, но реклама от този тип със слоган “доверете се на розовото”?

Въобще – много се дразня на малоумните реклами за перилни, миялни и всякакви подобни препарати. Нито мистър Musculo успява да отпушва канали като обикновения, по-евтин и рекламиран за съвсем друго Domestos, нито праховете от левче имат шанс да перат като скъпите, нито миалните препарати са толкова специални, колкото ги рекламират, а всяка втора реклама е на нещо такова.

Какви глупости ми се въртят в главата, а?

Всъщност се замислям, че това не е първият път, когато гледам първа част на трилогия и след това прочитам книгата, което води до лица върху имената и очакване за продълженията на филма. Всъщност Златният компас е дори много добър, актьорският състав е просто невероятно удачно подбран, а ролите – добре изиграни (Никол Кидман, която не харесвам, е откровено незаменима в тази роля), просто първата част на книгата е някак уводна и там нищо не става ясно. The Subtle Knife, или Острият кинжал, както е преведена на български, задълбочава нещата толкова, че дори не усетих прехода към третата част – Кехлибареният далекоглед (The Amber Spyglass). Краят бе малко разочароващ (подобно на този в Хиперион) и леко изпуснат откъм нишки и подсказки (отново подобно на Хиперион, а също и Илион), но явно няма автор, който да посмее да даде отговорите толкова директно и буквално, че да не разочарова.

Тъмните му материи има още една обща черта с Хиперион/Илион – препратките към чужди творчества, в случая Милтън, Байрон, Кийтс (откъдето може да си извадите и много изводи за общата рамка на сюжета). Напомня на Дюн с малките цитати в началото на някои глави…

Въобще – изгълтах я на един дъх и искам още. Искам и продължение на филма, но явно няма да се случи. За съжаление…

(оригинал и коментари тук)

Не зная как да обясня защо ми въздейства. Може би, защото ми омръзна типичното сиво-черно или сиво-бяло. Наложилите се вече фотографи (говорим за раздела “Голо тяло”, в случая) сякаш често си мерят пишките. Имам лични предпочитания към един от тях заради конкретни снимки, и въпреки всичко – не смятам нито един от тях за кой-знае колко добър. Да, като единици и на фона на останалите тук – сигурно са невероятни фотографи. Но реално няма нищо убедително лично за мен в снимките им. Нито една досега не ми е носила страст или желание, което мога да кажа и за хиляди други, които съм гледал – единици са онези, които наистина ми харесват. Тази горе обаче беше неподправена реакция, дори да беше забравил светломера на дивана или бутилка Devin пред краката, пак щях да я харесам.

Въпрос на вкус, казало кучето и… беше онова популярно клише. Моят явно е различен от този на мнозинството понякога. Нещо в мен винаги е против авторитаризма, без да мери баналности, клишираност, елементарно съобразяване с правилата. Правила, когато истината ги опровергава?

Божествена е снимката. Можеше и да е по-добра, спор няма. Но не участва в състезанието на малките богове, на което ставам свидетел през ден или два. Най-доброто определение, което чух за нея, е “снимката е… 1 път. А е с толкова проста идея, толкова проста.” Е, нека не я харесва който иска, за мен явно значението на “въздействие” е друго.

Днес се чувствах сам.

Да ти вярвам, когато сама не го казваш?

Да съм удобно нежелан, когато има друго за правене.

Днес бях затъжил за свободата си.

А тя е в самотата.

Не ни било ден.

Ще вдигна телефона.

И без това ми омръзва твоя да светка.

Преигравам.

Дали?

Дразня се дори на подарения домейн, който не зная.

Тъкмо щях да подаря.

Ще пиша аз там, както и да е.

И на “някой ден” за снимането.

Не си правилен избор сега, права си.

Но сърцето ми е избрало вече.

Някой ден…