Баси, искам свобода в това да съм отдаден, а не изискване към и без това предостатъчната ми отдаденост. Искам прояви на разбиране към личният ми, собствен и неподправен начин на мислене и изразяване, а не стремеж за получаване на клишета, които и без това биват отхвърляни, когато все пак опра до тях. Искам думите ми, които казвам много по-пестеливо отпреди, да значат нещо – нали уж ги казвам, защото ги мисля. Искам да не ми държат сметка какъв съм, когато се налага да бъда някакъв!

Супер смотано е да те изпитват постоянно. Аз цял живот бягам от изпити, накрая бивам изпитван все като на онези контролни в първия училищен час, за които никога никой не е подготвен. Само дето тук ми пишат двойки за краснопис и като напиша уравнението по математика грозно, и за липсата на правилно решение на уравненията в контролните по литература. Ама да съм двойкаджия ме побърква @$#^!

Побъркват ме и определени имена, определени намерения, определени напомняния за миналото, определени подмятания, определени натъртвания, определени погледи, определено отношение към всичко, което правя, съм, искам и мога. Защото конкретно искам да успея в живота с някой, който съм избрал, до себе си. И като съм избрал, то е окончателно, и като успея, ще е с избора ми. Не смятам и няма да приема за егоизъм стремежа си да имам всичко, ако всичко, което искам, са тези две неща. Не искам поток жени в леглото си, не искам поток коли в двора си, не искам поток имоти на собствена сметка, не искам поток от познати, които да наричам приятели за удобство. Искам домашен уют, в който да се чувствам свободен и единствен за другия у дома, независимост, доколкото е възможно, в работата си, (все пак) достатъчен поток от пари, мощен компютър и някой ден – щастливи деца. И няма никакво значение дали за целта ще облизвам (въпреки, че не ог правя) задници, ще бъда задник с хора, които са направили нещо за мен или ще си задържам задника на стола малко повече, отколкото трябва.

Ей сега усещам какво Беше да се нервираш до оная степен на сърдитост, в която имаш иза после. Да обрисуваш негативно всяка черта, дори и онези, които предизвикват умиление, да гледаш на нещата, представата за чиято липса предизвиква сълзи, с почти визуална отмъстителност и желание да не ги виждаш повече (пак, защото вероятно ще заплачеш, ако са там, а причината да са там я няма), да мразиш онова в себе си, което те кара да не си мил с някого, с когото всъщност искаш единствено да бъдеш точно такъв. И пак – няма да задържа усещането дори през часовете (вече се надявам да са часове), докато я няма, или поне до следващия път, в който посегна към телефона. Е***и.

Ей тия неща се трупат, а в работата, както винаги, има на какво да се дразня, най-вече – че изобщо някой се меси в това как я върша, когато се старая толкова ужасно много. Освен това някак набързо ми дойне една интересна хрумка, коато пуснах вече в действие, и за която може да прочетете повече тук, пък да видим. Паралелно с това вече нетърпеливо очаквам ноември (а го мразя този месец), барем и другата хубава идея тръгне, защото тя ми отне доста убеждаване и мисля, че ще е успех в България не по български (вижда се, че нямам търпение да я споделя, но като стане готова, че хич нямам вяра в хората, особено пък у нас).

Трябва да стана в 7:45, пък и това е лично, ама ми се написваше нещо преди заспиване…

Боли ме главата.
И не ме.
Болят ме очите
И не ме.

Просто я няма.
Я няма.
В тази яма.
И по-добре.

Или не?
Нея я няма?
Яма е.
Дупка.

Нощно и от нея:

Поглеждам между лилавите стени на яката ти, преди да потърся зеленото на очите ти, които само усещам вечер, в тъмното.

…си мислех за вчерашното лилаво по нея. Търся отговори на непроизнесени въпроси. Търся значението на нечути думи и бегли усещания. Търся мястото си, докато все повече уточнявам нейното. Шантаво разсъждавам за кой, какво, какво би, какво не, какво ще…

Омръзнаха ми старите демони
И си обещавах всичко да е на чисто
Но вече съм й оставил знаци по кръстовищата

Писна ми и да губя просто така
Заради вчерашни грешки в днешните дни
И заради днешни проблеми в утрешните мисли

Не може ли просто да съм сега
Просто да съм далеч от перфектен
Но да съм единствен точно така несъвършен

И трябва ли да се спъвам така
В онова, което уж най-добре правя
Повтаряйки една и съща липса на обяснение

Събуждам се с
Не ме карай да губя думи със своите
И без това ми го причиняваш
С поглед и дори и без да настояваш
И не ме оплитай сега в тях
Достатъчно са преплетени погледите ни
Смятам, каквото и да казваш

oranges

Откъде тръгват понякога желанията? Просто усещане за някой, каквото аз усетих, или куп сметки относно това колко е или не подходящ някой? Сексуално желание, харесване по външен вид (да, нали по вида посрещат…) и въобще – начини много. И, когато вземе да става, и не е шеметното, случващо се на момента, днес, или още утре вечер, или въобще – онова желание, което не те оставя да спиш, минава през много фази. Питам се къде съм – в онази, в която няма връщане, няма планове, има тук и после, но тук и каквото се случва, а после е каквото дойде. Не влюбен, но минал през онзи момент, в който желанието ми е чисто социално и липсва постоянното търсене на прилики – напротив, дори разликите ми се набиват в очите, там където аз не разбирам, явно има нещо ново за мирогледа ми, да бъде добавено, отречено или само прието. Еволюират и желанията, докато се стигне до тази фаза, ще еволюират още нагоре, когато спрат да съществуват леките притеснения и празните междудумия, които някой не е казал. Борба за време, за внимание, потъване в нечий богат характер, някъде се намества и сексуалност, и променя всичко, после се оформят постоянни две теми, в едната ясно присъстват опитите да опознаеш, в другата близостта. Първата сменя ударната си доза с целенасочени или конкретни въпроси, а втората се разраства и позволява едновремешното неудобство (ако го е имало, а е толкова сладко да го има, иначе ще сме ужасно възрастни, без неудобствата) да се замени с по детински – чувства, дефакто привързаност. Времето прави странни неща, а днес, освен всичко друго, беше се и разтеглило до неузнаваемост. Осъзнавам обаче разни “повреди” отпреди, и ми е жал за времето (като точка в съществуването ми), когато не съм имал проблем да не обръщам внимание на леките двусмислия, на възможностите да те подведат с въпроси, на нуждата да си удобен понякога, на натрупването на минало във всяка страна, на незабравените присъствия, на баналности като SMS-ите, моментите, в които не знаеш искат ли те, на по-твърдите реплики, на… Беше лесно, казвам сега – беше лесно, когато нищо нямаше значение. Днес (да, днес, не се чувствам често така) имах баланс на тази отявлена носталгия по лесните работи, но не спирам да си мисля, че един ден нещата ще съвпаднат така, че няма да вярвам в ден, в който и на мен не вярват, и… всъщност съм минал през това. Но не зная как, въпреки всичко и днес не познавам онова, което понякога ме изтегля през моментите, в които не се чувствам както би трябвало, онова, което ми е позволявало да забравям, прощавам и продължавам, дори когато не би трябвало това да е лесно. Оправдавал съм го с човека до мен, с натрупан опит, с поява на дебелокожие, а не, не е и не е нито едно от тези, не и конкретно.

Изникна по-важно нещо онлайн. По-важно от това да мисля за нещо, за което незнайно защо съм се замислил днес.

И накрая да е… клише.
Хайде.