Смешно е, а и не съм мислел, че някога би било възможно, но попаднах на българин (добре де, българка), която срещна езиковата бариера при разговор с друга българка. И то не заради разлика в диалекта. За такива случаи съм чувал, но да го видиш е нещо твърде илюстративно.

Случва се в рейса на път за Кърджали (едно кратко пътешествие, за което ще пиша тези дни, след като намеря време да подкрепя всичко с обработен снимков материал), който спря за почивка някъде. Не бих могъл да кажа къде, тъй като по това време батериите на GPS-а на Mio свършиха. Както и да е: стюардесата на автобуса вижда празното място, допреди малко заето от жена на средна възраст, и пита стоящото до нея момиче (по мои наблюдения, средната по големина дъщеря във фамилията, която се качи в София).

- Извинете, знаете ли къде е жената, която седи до вас? – пита съвсем любезно стюардесата.
- … – повдига неразбиращо ръце момичето на съседната седалка.
- Жената. Която. Стоеше. До вас. Къде е? – стюардесата явно е свикнала, опитва почти посричково да обясни въпроса си и включва жестове в разговора.
- …ннн… – красноречиво разтворените ръце на момичето явно казват “Идея си нямам за какво говорите”.
- Ей я там отпред! – до мен стои един много нервен чичко, работещ нещо, свързано с международни превози и камиони, означени с 4 цифри, който по-късно и преди тази случка се караше по телефона на жена, съдружника си, двама от шофьорите, някой от счетоводството и (подозирам) секретарката.

Както вероятно сте се досетили – момичето беше част от “турско” семейство, пътуващо към дома си в Кърджали (или околността). Повечето разговори между тях бяха на турски, но стана ясно, че само момичето, което стюардесата намери да попита, не разбира никак български.

Осъзнаване му се казва на това. Че у нас може да си българин и да не знаеш капка български език. Че да си българин е нещо, което гражданството определя, а не, както би следвало – принадлежността към народа, който обитава тая забравена (по нашенски) държава.