Не, не става въпрос за шотчета, изпити някъде. Зная, че неудобно отдавна се превърна в дневник, но пък освен дневник, беше замислено и като място, където да си поставям, било то за себе си или за пред близки, познати и непознати, разните неудобни въпроси и мнения. Личните ми въпроси. Личните ми мнения. И, ако се окажат неудобни за някого – та нали това беше идеята на блога ми някога?

Вчерашната (вече онзиденшна) статия предизвика някаква вълна, която, признавам, по-скоро беше непредвидена. Първо – нямах идея, че толкова хора четат тук (и това не е оправдание, всъщност се радвам да го открия) и второ – че хората са забравили, че страниците в интернет са медия, ефективна, бърза, директна, лична, неконтролируема и свободна. И за да не продължавам да си търкам клавиатурата излишно, ето защо пиша днес:

Не съм подхванал някакъв кръстоносен поход да оправям отношенията IT дистрибутори-дилъри.

В резултат на статията, в която, разбира се, няма имена, защото не съм училищна клюкарка, получих разнообразни реакции, една от които беше обаждане, пълно с по-скоро с някакви опити за обиди и дори заплахи за физическа разправа. Освен всичко друго – и с въпрос “Защо не говориш с мен, а пишеш, че съм мързелив, ти работил ли си с мен, директно с мен?” (не мисля, че разговорът е останал в тайна, не само около мен имаше хора, но и оттатък е имало). Чудя се – какво значи “с мен”? При положение, че няма един от колегите ми, който по едно или друго време да е недоволствал, и сам аз няколкократно съм бил от “the receiving end”, логично е да си спестя време и нерви и да не се занимавам, действайки по линията с най-малко съпротивление. Обяснения – не дължа никому, а и не съм подхванал някакъв кръстоносен поход да оправям отношенията IT дистрибутори-дилъри. В интерес на истината – тръгвал съм да пиша мейли с подробности, но и тогава, и сега се замислих – след като още в Солитрон са ме питали ” с кои колеги мислиш, че има проблем” и не съм отговарял най-вече, защото не това е въпроса, пред възможността да пратя (стига да я водех, за което нито имам време, нито ми е работа!) подробна статистика с “прегрешения” до шефове и замесени, и да си стискам палци това да не потъне в незаинтересовано забвение, и тази да си излея “болката” тук – малко ме съмнява да тръгна да правя първото. Най-малкото, от подобен мейл ползвата ми е въпрос на вероятности, докато тук – е, тук трупам рейтинг, който трупа рейтинг другаде, което ще помогне за друго място, и т.н. И все пак – правя го в личното си пространство, не в публичното, което администрирам – mobility.BG, нали?

Интересното беше, че имаше и други реакции – някои разбираемо остри, но с желание за оправяне на грешките и проблемите (похвално е, че въпреки инстинктивната негативна реакция, някои хора проявиха благоразумие), други едва ли не с възхита, че “си го казал” и т.н. Дори чух, че статията била платена от Асбис, което днес, извън фирмата, оценявам като някакви междуфирмени митове – та в Асбис дори няма кой да се сети за подобно нещо, нито някога е имало някой, който да копае в посока интриги. Статията стана повод за комуникация, каквато не очаквах, която ще е полезна и за мен, за фирмите, за дистрибутора и дори крайните клиенти. Но е… ерес. Тези неща се държат като публични тайни, не се пишат по блогове. Защо?

Когато в системата нещо куца и ме дразни, мога да си го кажа, защото се отразява на моето време.

И понеже се заговори и за това – не напуснах Солитрон по собствено желание, макар да знаех, че в началото на годината “съм на ред” (то и олигофрен да си, ще се сетиш), просто в системата на работа там вече нямаше място за онова, с което се занимавах (а не исках да правя визии за промоции и да се уча как се правят флаш банери или брошури на indesign, за да остана на някаква работа) и, съвсем логично и предвидимо, се започна от маркетинговия отдел, където работех аз. Така или иначе, дори докато бях там, не беше рядкост да получите разни изключително информативни отговори на мейлите си в буквално 3 думи, или написани с ниво на грамотност някъде 3-ти клас, от последните чинове. В този ред мисли – отговорностите ми за какво се случва там сега и нуждата “първо да говорим, винаги можем да се разберем” са свършили в момента, в който си получих трудовата книжка. Днес съм насреща и, когато в системата нещо куца и ме дразни, мога да си го кажа, защото се отразява на моето време, колеги, клиенти, читатели. Не на който трябва, а на всички. Понеже чух и думата “лоялност” – винаги съм бил лоялен на работодателите дълго, след като вече не съм работел за тях. Дори към такива, които са ме оставяли гладен на финала, както се случи едно време в PCW. Не виждам друг “бивш колега” (освен прекия ми началник, който напусна Солитрон малко, преди и аз да хвана пътя) да е оставил позитивно мнение за Солитрон след напускането/уволняването си, за разлика от мен. Е, и досега съжалявам, че отговорих “Добре, само искам време до края, а не до средата на февруари”, вместо да видя как ще завърши онази зле прикрита заплаха за уволнение, но това е друга тема. А повод за появата на миналата публикация, както и на тази, са всъщност точно предпочитанията ми да работя с фирмата, а не обратното – само че това май няма кой да го види.

У нас хората, а не компаниите, не носят на критика, ако не е поднесена, както на тях им харесва. Тъжната истина е, че на мен прекалено дълго ми е пукало за начина на поднасяне, а сега просто гледам да не си създавам излишни грижи. В този случай хората в Солитрон решиха, че това е някаква насочена срещу тях кампания/атака/както и да го наричате, но реално са си проблеми на фирмата – в предишната статия не съм изброявал други случаи – например пълната липса на ценови листи и каквато и да е информация за HP през един доста солиден период от време (да не говоря за ценовите, в които за радост присъстват и продуктовите кодове, иначе нямам идея как бихме разбрали какво има в лаптопите, много учтиво от страна на продуктовите, благодаря сърдечно). Всички дългогодишни обяснения за превръщането на компанията в one-stop-shop, които на практика се превръщат в ежедневна обиколка на родните дистрибутори (но за това – по-долу, тъй като засяга и другите дистрибутори).

Липсата на гъвкавост в комуникацията – у нас масово се залага на мейли, а онлайн системите, които са една съществена предпоставка за улесняване на работата и огромен плюс в условия на криза, когато трябва да се работи с минимален персонал, са сякаш… колкото да помагат. Толкова ли е трудно да се изгради такава система? И, понеже това се отнася не само за Солитрон, но и за други дистрибутори (дори Асбис крият наличностите и най-често преносимите компютри, с които основно се занимавам, нямат описания в онлайн системата, но поне мога да си блокирам бройки онлайн без да се опасявам, че на другия ден няма да ги има), май е време да говоря “на едро”, и дано има кой да чете…

Заради липсата на информация в ценовите листи се налага някой от търговците да хаби излишно време в търсене на характеристики.

Говорейки строго за преносими компютри, в онлайн системите на Asbis (масово) , Solytron (за доста модели), Polycomp (понякога) и CT Computers (май на всички HP-та) липсват описания на лаптопите. И, ако за тях (разбирайте компаниите, продуктовите, не зная кой още) това е трудно, не знам колко ли трудно трябва да е за фирмите, които продават продукти на цял куп дистрибутори. Улеснения? На мен ми се вижда като много работа за мен и едно copy-paste за някой, правил (или недоправил) описанията. Как се примамват дилъри с 10 лева отстъпка на ноутбук при покупка на над 5/10/колкото, когато заради липсата на информация в ценовите листи се налага някой от търговците му да хаби излишно време в търсене на характеристики из всички сайтове на производителите? Изобщо няма да говоря за онези дистрибутори, които дори нямат сайт (макар да признавам, някои се стараят доста в описанията, за което получават благодарностите ми), нито ще засягам темата с “важните” характеристики (в Солитрон веднъж се опитах да обясня, че видеокартите са важна, много важна характеристика, но никой дори не слушаше – днес 7 от 10 продажби на “небюджетни” модели са заради видеокарта, дали съм бил прав?).

“Оплакванията” ми, доколкото са по-скоро желание да усетя положителна промяна, са не само от бившите ми работодатели (в този дух, обвиненията за платена статия стават нелепи, което за пореден път показва на колко места е склонен човек да погледне, преди да види какво има в собствената му градина). Липсата на информация за наличности (о, за бога, толкова строго пазена тайна, при положение, че едно 60-70% от хората в бранша се познават лично и не е като да не си говорят?) е огромен проблем за дилърите, но дистрибуторите наистина (се) приемат на сериозно в това отношение и крият (един от друг? от данъчните? от кой?) тази информация. Защо? Нереално трудно е да караш някой да избира между няколко ноутбука и, когато реши какво да купи (а това му е коствало време), да му кажеш, че го няма. Клиенти се печелят трудно, а си тръгват лесно ей заради такива глупости.

Смело мога да твърдя, че за определени продукти не съществува реална конкуренция между дистрибуторите, освен тази, която е в главите им (образно казано) – продавам преносими компютри, а те не носят логото на дистрибутора. Единственото определящо за търсенето за мен, а предполагам и за много колеги, които не се придържат към пазаруването на компоненти само от един дистрибутор, е цената. И да, наличностите, защото не си струва да предлагам на клиентите нещо, което утре няма да го има, защото после, независимо дали се оправдавам с дистрибутора, производителя, долара, Господ и вятъра, виновен в очите на клиента съм аз. Лично.

За тази марка си има специална приказка – много баби, хилаво бебе.

Масово се приема за факт, че продажбите зависят от внимателният подбор на модели, което е невярно – дистрибуторите ни не предлагат пълни гами продукти, че да могат да преценят кое се продава – ние продаваме, каквото има, и никой не пита как. Дали купуваме Acer от Солитрон или Асбис, при толкова сходни цени, се определя единствено от наличните модели (най-често различаващи се по някакви минимални разлики в модификациите и съответно – цената) и това дали някой от колегите има път към едната или другата фирма – и двата дистрибутора предлагат най-много по 2-3 модификации от модел, когато Acer предлагат общо по 10-15. Откъде ще купим Dell пък се определя само от наличностите, тъй като за тази марка си има специална приказка – много баби, хилаво бебе (а и още не съм разнищил въпроса с гаранциите, които текат от момента, в който вносителя е купил ноутбука, което е тотална, ама тотална излагация пред крайните клиенти, и то на марка, която и без това невинаги успява да оправдае сравнително високите си цени) – един и същ модел се предлага с минимални разлики и поне 3 цени (както и още 2-3 в случай, че се обадиш и си поискаш намаление, което е най-гадната практика, на която съм попадал досега). И, за да не оставям нещата без примери – вчера за пръв път, откакто имам пръст в продажбите на ноутбуци, получих мейл от дистрибутора на Toshiba, досега единственото, което ми е било нужно, за да продавам необезпокояван, е да се логна на страницата и да погледна крайната цена. Дори не е нужно да гледам дилърската, ако не искам, защото гарантирано е с достатъчен марж. Ей това е защита на интересите на дилърите. А аз, персонално, дори не харесвам Toshiba. Чест обаче прави на Техно Про, че покрай опитите да ни уведомят за последните си промоции, се поинтересуваха и как вървят продажбите, на база какво се продават техните компютри, защо, къде, какво, как…

Вчера попаднах и в още един разговор (даже два, защото и потенциален купувач се ядосваше за долуизброените) – трудно е да продадеш на клиент неща като някакви гигабайти дисково пространство и софтуер. През неговите очи, плаща 100 лева само за диска, софтуерът, независимо от обясненията и опитите да убедим нашенци, че си е друго операционната система да е легална (ъпдейти, възможност за поддръжка), все още “е безплатен”. В името на продажбите най-често бих заменил ноутбук с по-малко памет, по-малък диск и без операционна система, продаван на по-ниска цена, за някой с по-добри параметри, но със 150 лева по-скъп. От една страна – клиентите искат да дадат възможно най-малко пари в началото, а от друга – аз винаги мога да им продам “остатъка” до добра конфигурация и познайте кой печели от това? (hint: всички – дистрибуторите, защото продават и компоненти, дилърите, които ги продават с малка печалба, клиентът, който, ако изобщо изпита нужда, вместо 500-гигабайтов диск на Samsung, ще си купи на супер-ниска цена 320-гигабайтов Western Digital Scorpio Black или 500 GB WD Scorpio Blue, които са по-качествени). Въобще да не споменавам, че всеки втори ноутбук се предлага с 4 GB оперативна памет и 32-битова операционна система, я ходете обяснете на клиент, който не разбира от компютри, защо все едно има 3 GB при това положение. И обратно – по-добрата видеокарта си струва 50~100 лева отгоре без нужда от обяснения. Между модел за 950 лева с вградено видео и такъв за 1050 лева с допълнителен видеоконтролер, никога не е имало проблем да се продаде втория.

Дали някой се съобразява с тези неща? Въобще – дали някой се замисля? Или трябва да го напиша и пратя “добронамерено”, с цел… каква? Ще ми платят за мисленето? Няма да ме набият? Ще ме питат защо потребителите, така де потенциалните купувачи, трябва да четат всичко това (а защо не, нали всички се бият в гърдите колко честни, коректни и открити са)? На мен ми писна от темата, след година вероятно ще ми е писнало съвсем, ако хаоса на пазара продължава. А като не ме мързи и нямам работа, ще си довърша темата…