На дневен ред ли са изборите? Напук на минали години, през които философията на “пасуването”ми беше присърце, тази година съм на друга вълна. И не за друго, но ми писна реалното управление да е в ръцете на хора, които се определят като нещо различно от “българи”. Такива, които смятат за редно в България да не е задължително изучаването на български език. Такива, които определят като непреодолима границата между етническите принадлежности у нас, докато на практика това е последното, което ме интересува в хората около мен.

Дали не е време поне да опитаме да управляваме живота си, управлявайки управляващите?

Да, време е, и ми се струва, че има защо:
Защото не може през 2009 да тънем в бюрократщина, типична за 20-те години на миналия век, сякаш никой у нас не разбира от компютри.

Защото не може връзката с управляващите да е като тази с Господ – еднопосочна. И бавна като Български пощи. Дори по-бавна

Защото не може да ни “представляват” лица, многократно доказвали, че ме/ни смятат просто за абонати на данъчното.

Защото не може цвета на светофарите да се променя според цената и размерите на автомобила, който (не) спира на червено.

Защото не ми се чака още 45 години, преди да кажа “стига” и не ми се казва “стига” така, както родителите ми казаха на предишните 45.

Защото…

Защото всички знаем защо.

Роди ме майко, син на депутат…

Аз още мисля. На 30 съм, а в последното НС преобладаваха депутати на двойно повече години. IQ-то ми е по-високо от това на 2/3 от депутатите ни, а заплатата ми е не е 2/3 от тяхната. 90% от познатите ми пребивават по един или друг начин в интернет, а повечето депутати пишат името си по една минута на клавиатура. Работя почти постоянно, било вкъщи или в офиса, а онези там дори, когато са на работа, не работят вече 20 поредни години. На 30 години съм сменил 3-4 сериозни работни места и съм уволняван веднъж, а има депутати, които не са напускали “поста” си между 4 и 16 години. Явно трябва да помисля още…

На фона на това, че човечеството е на път да се изправи пред глобални проблеми, много от които ще са нерешими, но неизбежни, ние тук затваряме очи и стисваме клепачи толкова силно, че не се занимаваме дори с ежедневните си ядове, и въпреки стреса и факта, че живеем с непонятна за хората отпреди само век скорост, успяваме да надебелеем от физически и умствен мързел.